Детска градина

25 септември 2015

Големият ми син от тази есен е надетска градина. През октомври ще стане на три. Пред баща му и мен никога не е стоял въпросът дали да ходи на градина или не. И за двама ни е ясно, че социализирането и изграждането на навици е важно да става и в среда с негови връстници, а не само у дома.

Бях доста притеснена от тръгването му наградина. Първо защото е на ново място и второ защото тръгването на градина съвпадна с раждането на брат му.

За адаптацията в новата градина трудности нямаше. Факт е, че бе ходил на ясла миналата година и предполагам истериите и плача около воденето му там са „помогнали“ сега нещата да са доста по-спокойни. Истината е, че се опитах и максимално да го подготвя за промяната. Седмица преди старта на занятията ходехме всеки ден до градината. Имахме си малки „маркери“ на пътя, които му помагаха да се ориентира по-добре. Например по пътя до детската минаваме през едно мостче и покрай едно училище. Сега, когато ме попита кога ще го взема, не му казвам просто „След като се събудиш след обяд“, а обяснявам, че ще мина по моста, после покрай училището и след това ще го взема. Успоредно с това сеопитах предварително да напасна режима му спрямо този в градината. Е, ранното ставане за никой не е приятно, но тренировката се „отплати“ и сутрин имам усмихнато дете, а не сънено и уморено мрънкащо зверче.

Що се отнася до раждането на брат му, притеснението ми бе породено от появата на евентуална ревност у по-големия. Ревност има, но това, което си мислех, че големият може да сметне, че го пращаме на градина, за да гушкаме само бебето, се оказаха филм само в моята глава. Ревността му няма общо с детската. Това е огромно успокоение за мен. Дори снощи докато го приспивах, ми разказа как си има приятел – казва се Косьо. И така, без сълзи и с голямо желание, вече имам дете в детска градина. Знам, че е клише, но ще го напиша: толкова бързо растат!