Номер 2

08 октомври 2015

/

Категория: Ходещи и бърборещи

/

Автор: Мария Б.

Номер 2 или голямата борба за порцелановия кон

Ходенето до тоалетна и свалянето на пелените се оказа не толкова сложна задача. Това лято бях планирала да махнем пелените на Иван (тогава на две години). Беше важно да се случи в срок, защото от есента тръгваше на градина, а там с пелени не приемат. Някак си пропуснахме гърнето. Никога не сме го учили да го ползва. С мъжа ми решихме, че е по-добре да прескочим една стъпка (преминаването от гърне към тоалетна) и директно да се насочим към тоалетната. 

При пишкането нещата се получихамного лесно. За мен дори беше учудващо. Разглеждането на книжки, описанието накартинки и игрите в тоалетната си изиграха ролята и много скоро Иван започнасам да казва кога има нужда. Тази идилия обаче не бе валидна за акането. Сякаш за него това бяха две коренно различни неща и в продължение на 3 месеца Иван напълно отказваше да ходи по голяма нужда в тоалетната. 

Нищо не помагаше – говорене, куклен театър в тоалетната, молби, игри (естествено пак в тоалетната), дори телефонът си давах, за да стане тоалетната и акането там по-привлекателно. Измислях си какви ли не истории за пътя на храната от чинията през коремчето до пречиствателната станция (все още си мисля, че Иван не е разбрал точно какво епречиствателна станция :) ). По телефона се „обаждаше“ чичкото от пречиствателната станция, за да пита когаще пристигне заветната пратка от коремчето на Иван. 

Пелената вече беше махната (всепак не исках да разруша постижението си при пишкането) и можете да сипредставите какво пране и почистване падаше всеки ден. Номер две (както наричамходенето по голяма нужда) така и не ставаше по местоназначение, а след себе синосеше и истерии, плач и дори запек. 

В цялата тази безизходица дойде време да заминем в провинцията. Изправяше ми се косата как точно ще мине пътуването. За моя голяма изненада още на втория ден в лятната къща Иван сам каза, че иска да ака в тоалетната. Ей така. Без покана, без театри, без драми. Оказа се, че ключът е бил в това да сменим мястото, но кой да знае...