Непоискани съвети

09 май 2016

/

Категория: Първата годинка | Ходещи и бърборещи

/

Автор: Гост автор

Всички ние, хората, а в частност – майките, скачаме като ужилени, когато някой осъжда методите ни. С особена сила това важи за гледането на деца. Сякаш постоянно се чувстваме длъжни да доказваме – на околните, а може би и на себе си, колко чудесни родители сме и колко правилни са изборите, които ежедневно правим. С това е свързано и разделянето на всевъзможни лагери, в които нещата са доведени до крайност – едно постоянно съревнование „за“ и „против“ (например за и против ежедневното къпане на бебето, за и против използването на проходилка, за и против съвместното спане с бебето и т.н.).

Съдейки по себе си мога да кажа, че когато някой ми дава непоискан от мен съвет във връзка с отглеждането на децата ми, съм склонна да реагирам по-скоро негативно. Смятам, че трябва да се доверявам на собствената си интуиция, както и на прочетеното и наученото от авторитетни за мен източници – с две думи, за моите деца аз си знам най-добре.

Монетата обаче има две страни, нали? Какво става в случаите, в които ние сме в ситуация да даваме непоискани съвети?

Тъй като първият ми син се роди много преди повечето ми приятелки изобщо да се замислят за деца, към момента в моето обкръжение аз съм майката с най-голям стаж (плюс това вече имам две деца). Да, имам известен авторитет сред приятелките ми – млади майки и често се случва да ми поискат съвет – тогава с желание споделям всичко, което знам по дадения въпрос и се надявам да им е от полза.

Понякога обаче ситуацията е друга. Когато виждам, че в гледането на децата си правят неща, които според мен (а и според всичките ми източници) са неправилни, много се чудя как да реагирам.  Хем искам да им кажа, че така не трябва и да им посоча всички негативни последици, за които съм прочела (или съм се убедила от опит), хем осъзнавам, че това би бил точно един от онези непоискани съвети, които аз самата толкова мразя да получавам. Не е редно да осъждам решенията им – всеки родител вярва, че прави най-доброто за децата си.

Какво правите вие в такива ситуации? Споделяте ли мнението си за отглеждането на деца дори и в случаите, в които никой не ви пита?